начало >
Петко Стайнов е забележителен композитор и музикален общественик, който обогатява българската музикална култура и допринася значително за развитието й. Композитор с голям творчески дар, с широка музикална и обща култура и не на последно място - с усет към актуалните идеи на времето, той посвещава живота и таланта си на българската музика и музикална култура, на Българската академия на науките.

Петко Стайнов е роден на 01.12.1896 г. в Казанлък. На 6-годишна възраст наранява едното си око, впоследствие и другото започва да боледува и 11-годишен загубва напълно зрението си. Завършва института за слепи в София (1915), където за пръв път проявява музикалната си дарба. Учи пиано при Андрей Стоянов и прави първите си композиционни опити.

През 1920 г. заминава за Германия и посещава една година частен музикален лицей в Брауншвайг. През 1923 г. завършва Дрезденската консерватория с две специалности: композиция при Александър Волф и пиано при Ернст Мюнх. Завърнал се в Казанлък през 1924, той създава първата си значителна творба - Симфоничната сюита "Тракийски танци" в три части (1925), като впоследствие към нея добавя още една част ("Мечкарско", 1926).

От 1927 г. живее в София. От същата година е лектор по пиано в Института за слепи.

Петко Стайнов твори предимно в два жанра: симфоничния и хоровия. И в двата ком-позиторът обобщава някои тенденции в българската музика и бележи нов етап в развитието й. Той приспособява европейската музикална традиция към българското свето-възприемане, към възможностите на изпълнители и слушатели, към естествения развой на националната музика. От европейската музика Стайнов усвоява средства и форми, изразните възможности на симфоничния оркестър, изграждането на ясна структура. Онова, което го характиризира като български музикален творец е създаването на соб-ствен, български музикално-творчески стил. Този стил се проявява най-вече в авторската мелодика (без цитати от народната песен) и в хармоничния език на произведенията. Идеята на произведенията му е конкретизирана чрез словестния текст на хоровите песни и балади и чрез програма-заглавие на повечето от симфоничните му творби.

Симфоничното творчество на Петко Стайнов обхваща: симфоничните сюити "Тра-кийски танци" (1925,1926) и "Приказка"(1930), симфоничните поеми "Легенда" (1927) и "Тракия" (1937), Симфонично скерцо (1938), концертните увертюри "Балкан" и "Мла-дежка увертюра" (1936 и 1953), две симфонии (1945 и 1949). В него са пресъздадени кра-со-тата на родната земя, устремът на народните танци, образи от народните приказки. На двете му симфонии са присъщи философски обобщения. Симфоничните произведения на Стайнов притежават силно художествено внушение, а някои от тях, напр.- "Тракийски танци" и "Тракия" са се преввърнали едва ли не - в символ на българската музика.

В хоровите си песни Петко Стайнов разкрива страни от душевостта и характера на българина ("Ела се вие, превива", "Изгреяло ясно слънце", "Бре Иване", "Засвири Димо", "Пусти Димо", "Де бре, Димо"). Докъм началонто на 30-те години на ХХ век. Стайнов едновременно следва традициите в хоровото творчество на първите композитори и внася елементи от личния стил.

С хоровите си балади става основоположник на нов дял в българската музика. В тях той претворява предимно драматични събития от старата и новата история на Бъл-гария и постига национално баладично звучене ("Тайната на Струма", 1931; "Урвич" - за смесен хор, некст Н.Ракитин, 1933; "Конници", 1932; "Сто дведесет души" - за мъжки хор, текст П.П.Славейков, 1935; "Момина жалба" - за смесен хор, текст Тр.Кунев,1936; "ДРугарят Антон" - за смесен хор, текст Ив.Радоев, 1954; "Кум Герман" - за смесен хор, текст. Д.Пантелеев, 1955). Петко Стайнов черпи интонации за баладите си от целия национален интонационен фонд. За едно действено и конфликтно повествование тясно фолклорното звучене би възпряло творческия му порив. Баладите на Стайнов съдържат технически трудности и днес още са костелив орех за българските хорове.

Творчеството на Петко Стайнов и в симфоничния, и в хоровия жанр попълва про-пуснати етапи в развитието на българската музика и това също определя значението му за нея.

Голяма и продотворна е музикално-обществената дейност на Петко Стайнов. Той е председател на Съюза на народните хорове в България (Български певчески съюз) и на Дружеството на българските композитори "Съвременна музика" (1933-1944), директор на Народната опера (1941-1944). През 1941 г. е избран за редовен член на БАН (академик). От 1948 г. е директор на новосъздадения Институт за музика с музей при БАН (по-късно Институ за музикознание) и заема тази длъжност до смъртта си. Бил е още член на Президиума на БАН, академик-секретар на Отделението за изобразителни изкуства и архитектура при БАН и др. Под неговото мъдро и компетентно ръководство посочените институти, съюзи, дружества и др. бележат най-високите точки в дейността си.

Своите схващания за социалните функции на музиката, за значението на народната песен за творчеството на българските композитори, за създаването български музикален стил, за хоровото пеене, за музикалното образование в училищата, за отделни хорове, композитори, творби, изпълните и събития в музикалния живот Петко Стайнов излага в многобройни статии.

Носител е на най-високи държавни награди.
Петко Стайнов умира на 25.06.1977 г.

Агапия БАЛАРЕВА
Посетете:
изложбена зала1
изложбена зала 2

карта на Казанлък |