Петко Стайнов е забележителен композитор и музикален
общественик, който обогатява българската музикална култура и допринася
значително за развитието й. Композитор с голям творчески дар, с
широка музикална и обща култура и не на последно място - с усет
към актуалните идеи на времето, той посвещава живота и таланта си
на българската музика и музикална култура, на Българската академия
на науките.
Петко Стайнов е роден на 01.12.1896 г. в Казанлък. На 6-годишна
възраст наранява едното си око, впоследствие и другото започва да
боледува и 11-годишен загубва напълно зрението си. Завършва института
за слепи в София (1915), където за пръв път проявява музикалната
си дарба. Учи пиано при Андрей Стоянов и прави първите си композиционни
опити.
През 1920 г. заминава за Германия и посещава една година частен
музикален лицей в Брауншвайг. През 1923 г. завършва Дрезденската
консерватория с две специалности: композиция при Александър Волф
и пиано при Ернст Мюнх. Завърнал се в Казанлък през 1924, той създава
първата си значителна творба - Симфоничната сюита "Тракийски
танци" в три части (1925), като впоследствие към нея добавя
още една част ("Мечкарско", 1926).
От 1927 г. живее в София. От същата година е лектор по пиано в Института
за слепи.
Петко Стайнов твори предимно в два жанра: симфоничния и хоровия.
И в двата ком-позиторът обобщава някои тенденции в българската музика
и бележи нов етап в развитието й. Той приспособява европейската
музикална традиция към българското свето-възприемане, към възможностите
на изпълнители и слушатели, към естествения развой на националната
музика. От европейската музика Стайнов усвоява средства и форми,
изразните възможности на симфоничния оркестър, изграждането на ясна
структура. Онова, което го характиризира като български музикален
творец е създаването на соб-ствен, български музикално-творчески
стил. Този стил се проявява най-вече в авторската мелодика (без
цитати от народната песен) и в хармоничния език на произведенията.
Идеята на произведенията му е конкретизирана чрез словестния текст
на хоровите песни и балади и чрез програма-заглавие на повечето
от симфоничните му творби.
Симфоничното творчество на Петко Стайнов обхваща: симфоничните сюити
"Тра-кийски танци" (1925,1926) и "Приказка"(1930),
симфоничните поеми "Легенда" (1927) и "Тракия"
(1937), Симфонично скерцо (1938), концертните увертюри "Балкан"
и "Мла-дежка увертюра" (1936 и 1953), две симфонии (1945
и 1949). В него са пресъздадени кра-со-тата на родната земя, устремът
на народните танци, образи от народните приказки. На двете му симфонии
са присъщи философски обобщения. Симфоничните произведения на Стайнов
притежават силно художествено внушение, а някои от тях, напр.- "Тракийски
танци" и "Тракия" са се преввърнали едва ли не -
в символ на българската музика.
В хоровите си песни Петко Стайнов разкрива страни от душевостта
и характера на българина ("Ела се вие, превива", "Изгреяло
ясно слънце", "Бре Иване", "Засвири Димо",
"Пусти Димо", "Де бре, Димо"). Докъм началонто
на 30-те години на ХХ век. Стайнов едновременно следва традициите
в хоровото творчество на първите композитори и внася елементи от
личния стил.
С хоровите си балади става основоположник на нов дял в българската
музика. В тях той претворява предимно драматични събития от старата
и новата история на Бъл-гария и постига национално баладично звучене
("Тайната на Струма", 1931; "Урвич" - за смесен
хор, некст Н.Ракитин, 1933; "Конници", 1932; "Сто
дведесет души" - за мъжки хор, текст П.П.Славейков, 1935; "Момина
жалба" - за смесен хор, текст Тр.Кунев,1936; "ДРугарят
Антон" - за смесен хор, текст Ив.Радоев, 1954; "Кум Герман"
- за смесен хор, текст. Д.Пантелеев, 1955). Петко Стайнов черпи
интонации за баладите си от целия национален интонационен фонд.
За едно действено и конфликтно повествование тясно фолклорното звучене
би възпряло творческия му порив. Баладите на Стайнов съдържат технически
трудности и днес още са костелив орех за българските хорове.
Творчеството на Петко Стайнов и в симфоничния, и в хоровия жанр
попълва про-пуснати етапи в развитието на българската музика и това
също определя значението му за нея.
Голяма и продотворна е музикално-обществената дейност на Петко Стайнов.
Той е председател на Съюза на народните хорове в България (Български
певчески съюз) и на Дружеството на българските композитори "Съвременна
музика" (1933-1944), директор на Народната опера (1941-1944).
През 1941 г. е избран за редовен член на БАН (академик). От 1948
г. е директор на новосъздадения Институт за музика с музей при БАН
(по-късно Институ за музикознание) и заема тази длъжност до смъртта
си. Бил е още член на Президиума на БАН, академик-секретар на Отделението
за изобразителни изкуства и архитектура при БАН и др. Под неговото
мъдро и компетентно ръководство посочените институти, съюзи, дружества
и др. бележат най-високите точки в дейността си.
Своите схващания за социалните функции на музиката, за значението
на народната песен за творчеството на българските композитори, за
създаването български музикален стил, за хоровото пеене, за музикалното
образование в училищата, за отделни хорове, композитори, творби,
изпълните и събития в музикалния живот Петко Стайнов излага в многобройни
статии.
Носител е на най-високи държавни награди.
Петко Стайнов умира на 25.06.1977 г.
Агапия БАЛАРЕВА |
|
|
|
|
 |